Happy Holidays

Нямам картичка, ни тефтерче, ни дори един малък невзрачен таг да ви покажа, но пък искам да Ви пожелая весели празници и да посрещнете новата 2012 в приятна компания и храна! :) От сега предупреждавам, че ще се сблъскате в стена от текст! Напуснете преди да се нараните сериозно! :)




Днешният, вече вчерашен ако трябва да съм точна, ден беше абсолютно...хм...крейзи, да го нарека. Всъщност си започна съвсем нормално. Нямах дори планове за него. Последен ден на детето в училище за тази година, последен половин ден пълно спокойствие за мен в следващите две седмици. Да, да ама не! Замъкнах рано, рано Тараторчо да се учи, на бегом се прибрах и залепих на компа. Бърз поглед над форумите, фейсбук, цигарка, кафенце, вече съм напълно будна, значи е време да си отворя гугъл ридъра и да прегледам кой, къде, какво, и защо е публикувал. So far so good. Една блогърка, от тези които следя, скоро "заряза" картичките и започна да снима - по-точно още се учи. Ядосваше се на днешният си кадър и как е забравила да си оправи настройките от предишният път, та всичките и нови снимки са с грешен бял баланс. За части от секундата се сещам, как преди година когато купих моят DSLR имах същите терзания. Спомних си как четях по цели нощи за фотография, как на следващият ден снимах и се ядосвах, че нищо не се получава. И сега не е по-различно, с тази разлика, че вече не чета и снимам изключително рядко, предимно за тук. Отдавна си го избих от главата, че фотограф от мен ще стане, а и не съм сигурна дали ми се иска. Както и да е. Прегледах блоговете и (вече знам, че е заради по-горната блогърка), изпитах някакво огромно желание да снимам. Времето на вън мрачно, но пък приятно - лек вятър, няма дъжд, 11 градуса, по нищо не прилича на Коледа. Да снимам, да снимам, какво да снимам?! Питам Фейса. Един вика сняг - сняг, сняг ама няма. Друг вика вятър - вятър, вятър ама и вятър чак толкова няма. Трети каза кучето - кучето ама то спи. Спи, все едно съм му дала 3 лексотана и билков чай, че не е и къпан. Мама каза курабийки. Е, курабийки, курабийки, но освен да ги купя, няма начин да ги забъркам. Ще се ходи до магазина- решено. Тъй и тъй ще се излиза, чакай да видя кумата к'ви ги върши.

Пиша на скайпа.

- Ко прайш?
- Ми, мотам се, ко да прая. - отгоравя

Викам хубаво, слагай кафето идвам да се мотаме двете. А, не, тя да дойдела. Абе, дето ще си ходим по къщите, гледай ко приятно време, дай да се разходим с кръщелника Алекс (на година и половина) за половин час. Хем и аз може да снимам нещо по пътя.



Награбих аз де що имам екуипмънт от къщи - фотоапарат, втори обектив, статив, рефлектор (на за к'во ми беше, то няма слънце грам, аз рефлектор мъкна), но си казах "тя ще е с количката, ще мушкам в кошницата. Срещаме се на половината път. Допълнително съм се натоварила с две "пластмасови" кафета, вода и курабийки (!) от магазина (минах пътьом). Гледам кумата с Алекс на ръце, количка - йок. Да походел, що да го вози. Е, да ходи ама го носи, защото той пък кисел, кисел, като лимон беше.

Тръгнахме полека към касъл граунд. Имаме си замък тук с голям обществен парк към него на 10 минути пеша от дома. Сетила съм се за едни чудесни бързейчета, които бях видяла преди време, там ще ги мъкна да снимам. Всичко беше добре. Лаф, смях, рев (Алекс), почивки от време на време, крачим бодро към мястото за снимки, а то си е баш далечко и на вътре в гората. Снимах, снимах, отснимах си. Дори направих няколко кадъра на бързеите от които съм доволна (почти както си ги представях...почти). Така се бяхме улисали в приказки и разходки, че вече сериозно сме се намърдали в пушанаците. Хем си има алеи, дори и хора се срещат често, които си разхождат кучетата или себе си. :) Стана време да се връщаме. Излязохме в 11 и 30 вече е 1 и половина. Алекс трябва да спи, аз да се прибирам, че детето ще свърши училище, стига сме се разхождали. И тук вече нещата се объркаха. Две блондинки по природа, нищо че сме замаскирани с черна боя.




Знаем, че има кратък път, който отвежда почти на входа на парка. Да се връщаме обратно е поне два пъти по-дълго. Стигаме един кръстопът обаче с две - три алеи и една - две отъпкани пътеки в тревата. Хващаме тая, която ни се струва най-логична да води на вън. Алекс вече крайно уморен не иска и една крачка да направи. Юлия го мята на раменете, че е по-лесно да го носи. Пъхтим двете по един баири и се възхищаваме на природата, хубавите пейки навсякъде, гледката към морето и крачим. Крачим, крачим, колкото повече крачим, токлова повече си даваме сметка, че не крачим във вярната посока. Но, вече сме минали толкова път, че дори не ни се връща на зад. Просто следваме главната алея, или поне така си мислим. В един момент вече не сме толкова приказливи, нито възхитени от природата. Всичко което искаме е да стигнем до място, което ни е познато. Не знайно как се озоваваме на (според мен) най-високата точка/връх в парка. Открива се невероятна гледка и двете се съгласяваме, че макар и да сме объркали си заслужаваше да се види. Аз, обаче нямам сили да разпъвам статив или да си играя с настройките. Вадя за няколко бързи снап-шота и мушкам апарата обратно в торбата.




Алеята започва да се спуска, това се предполага, че е добър знак. Е, да ама не съвсем, както се оказа. Просто завива на обратно и ни връща директно на най-високата точка. Е, като направихме три пъти упражнението (Алекс вече спи на раменете на Юлия, на която пък капачките и се желираха), гледката вече не ни впечатляваше толкова, дори започнахме да мислим, че не си и заслужава. :D Давай да се връщаме, по целият път по който дойдохме викам. Аууууууу Юлия я втресе. Толкова път, по-добре да намерим краткият. Да го намерим, нямам против, ама нали това опитваме, нещо не ни се получава. Тръгваме обратно, следваме пак уж само асфалта. Пак стигаме кръстопът. А, стига бе! Чудим се пак на ляво на дясно на горе или на сигурно. Разума надделя тоя път, заложихме на сигурното макар и по-дълго. Часът вече минава 2 и половина. Даже за цигара не сме спирали, само искаме да се приберем по къщите си. Крачим, крачи, хоп в ляво една отъпкана пътечка в шубраците. Мислим, мислим, че щом е отъпкана сигурно води по-бързо до главната алея - няма начин логиката е желязна! Отъпкани ни главите на нас. Нагазваме яко в тревата, кал до уши (детето още спи обаче на раменете) и вървим в индийска нишка, или индианска беше, не че има значение. :) Храстите стават все повече, пътечката все по-кална, стръмна на долу и тясна, ние обаче вървим. 15 минути по-късно, следите изчезват безследно в храсталака, през който ако надникнем, не е ясно дали няма да паднем от канарата. Айде обратно. Тагъдък, тагъдък като ни е малко алъка да са ни здрави краката и ръцете, щото все пак с багаж сме. Почти еднакво тежък и за двете. :) Часът вече е 3 без 5. Излязохме пак на познато - стигнахме бързеите. Викам, тоя път никакви отклонения от джипиеса, че няма кой да ми прибере детето от училище. Туй което все още не осъзнава малката ми главица, е че има оптимистичен минумум 45 минути бързо ходене до дома, а детето свършва след 20 минути. И телефон нямаме с нас да се обадя на Вал да ходи да прибира. :) Idiots.




Стигнахме правилният път в крайна сметка. Някъде по средата зарязах Юлия и Алекс, защото времето напредваше ужасно и на Габ учителката, и без друго само ме "яде" за закъснения. С последни сили се домъквам до едно, по точно единственото, заведение в началото на парка. Потна, морна, кална до уши влизам и се моля моята позната да е на работа, че да ползвам телефона. Звъня на пожар на Вал да ходи за Тараторчо. Часът вече в 3 и 35. Десет минути от как е ударил звънеца. Вал спи. Айде бе, кое време е че спиш?! Тегли ми една **** (ама от милите :) и трясва телефона. 15 минути по-късно вече съм в дома на топло, с мускулна треска на ръце, крака, гръб, рамо и уши. Пия кафе, пуша блажено и се хиля като идиот. И сега се хиля. Боже, какъв ден! За наказание после трябваше да отида и до китайският за храна. По-добре от колкото да готвя. :)

Извода от историята е: Мама знае най-добре! Да си бях седяла в дома да си снимам курабийките! :)




Аз пак ги снимах, но късно през ноща. Дори изненадващо си харесвам снимките на стайно осветление. Е, не са шедьоври, но стават да ви почерпя виртуално и да ви пожелая ВЕСЕЛА КОЛЕДА!