One click Lightroom processing

Скоро бях писала за Лайтрума и обработка на снимки с едно кликване. Днес, вече вчера, след като се разговорихме с една приятелка на фейса за снимки, фотоапарати и прочее, рязко ми се приснима. Още повече, че напоследък съм извадила 50-ката и упорито отказвам да приема, че не мога да се справя с ръчният фокус, който ми е труден при статични обекти, а при бързо движещи се 6 годишни на ролери, си беше повече от предизвикателство.

Излишно е да казвам, че обожавам да гледам снимки. Нямам абсолютно никакви предпочитания към стил или обработка, важното е като погледна снимка да ми хареса и признавам си, че това най-често е повлияно от цветовете и/или контраста, въпреки, че харесвам и "размити", пастелни кадри. До скоро ме тормозеше факта, че моите снимки (освен, че не са нищо особено като идея), но дори нямат хубави цветове. Докато не попаднах на фотострийма на този фоторгаф - Andrew - CubaGallery. Wow, гледах с часове първият път, като замаяна. Като свършеха снимките започвах от начало да гледам и колкото повече гледах, толкова повече не можех да повярвам, че един нищо и никакъв кадър на камък в море, може да бъде толкова хипнотизиращ.

Знаех, че всеки си обработва снимките (говорим за големите). Но, мисля че едва тогава, за първи път си дадох сметка, че няма никакво значение дали снимките ми са с възможо най-близки до реалното цветове, важното е като ги гледам да си ги харесвам. :) Магически, всичките ми терзания относно обработки се изпариха. Без да се замисля си купих Лайтрум пресет-а на Андрю (в блогът му има линк) Bombay Sapphire, но тъй като нямах никакви снимки в роу формат (понеже стават най-добре с тази обработка), седеше на изчакване...до днес. Може би щеше да е още по-добре, ако не беше и силното слънце по което правих снимки, но не смея да се оплаквам. До преди два дена все още обличах пухенката и съвсем е вероятно другата седмица пак да мина на нея. За това се радвам на малкото слънчеви и топли дни, които ни сполетяха. :)

Пускам преди и след. Преди са абсолютно непипани от роу и всичко което съм направила е едно кликване на пресета Бомбай (ландскейп или портрет, което ми се е сторило по-добре). Едната снимка е леко отрязана, но това не го броя. :)

Бях споменала, че мисля да се самопредизвикам за картички, но като се замисля напоследък всеки ден си е ново предизвикателство за мен. Няма да изпадам в подробности, но с работата в бюрото (където вече съм официално квалифициран дженерал адвайзър фръц, фръц), различните курсове към колежа, които скоро завърших (успешно!), търсенето (не особено интензивно, тъй като съм много капризна) на работа, ежедневието ми е запълнено на максимум. Включете мъж, дете, куче и разни извънкласни занимания, и да си призная, в малкото време което ми остава за хоби, предпочитам да правя това за което имам настроение в момента.

Надявам се, че ви беше интересно. :)

п.с. Ако в следващата публикация четете за градинарство, значи положението излиза извън контрол и най-накрая публикациите в моят блог ще пасват идеално на името му: Нана' с крап. :)

И аз така...

Докато умувам над трудното решение да се или не се самопредизвикам, едно не показвано тефтерче. Вие на каква диета за семейно щастие сте? :)

Paper flower

Обещах ви включване със снимки от Единбург, обаче наблегнах на шопинга повече от колкото на разглеждане на туристически атракции. За мое щастие, имаше какво да се види дори и премъкването от един в друг магазин. Целият град е просто...просто прекрасен. Първото нещо което ми направи впечатление е колко е чисто на всякъде, дори и в крайните квартали. Имах щастието колегата да ме качи на грешният автобус. Никой да не ми обяснява повече, че жените са по-зле с отиентацията. Много моля! :) Страхотна архитектура: орнаменти, колони, склуптори...ще спра с изброяването, за да не ми проличи много какъв лаик съм по темата, но се прехласнах по красивите сгради и паметници. Времето разбира се, беше типично Шотландско. :) Другият месец, живот и здраве пак ще се ходи на обучение за 3 дни, дано се покаже малко слънце тогава, че да обикалям с дори по голям кеф. От магазин на магазин имам предивид. :)

Както и да е. Нещо ми се приправи картичка вчера. "Забодох" си едно цветенце в Pinterest преди няколко дни и мира не ми даде докато не го направих. И тъй като самото то стана доста голямо, реших че всичко от което има нужда за една картичка, е малко хартия за цвят и панделка.

Казват, че апетитът идва с яденето и така ми се иска да си направя един 30-дневен маратон като Тони, но не ми е ясно как ще го избутам. :)  Тони, ако ти решиш да направиш 30 дена Копик, обещавам да направя 30 дена clean and simple! Разбира се, всеки с идея за предизвикателство да си казва, колкото повече толкова повече. :)

Дори съм загубила тренинг да търся предизвикателства в които да се включа с картичката, за това ви оставям с едно простичко До скоро! ♥♥♥

Спомени от лятото

Интересно, колко време ще я пиша тази публикация, докато се ориентирам с новият облик...Поне да бяха наслагали малко емотикончета, че ми липсват. :)

И тъй като утре е събота, и аз не трябва да ставам рано (по принцип трябва, но като съм си тренирала детето да гледа филмчета, и да си прави сам закуска от малък...), реших да се заиграя на фотошопа, и лайтрума.

Чудна работа е дигиталният скрап. И да сбъркаш не е фатално. Не е като да си отрязал на криво любимата си хартия.:) Като си готов чистиш за две минути работното място. Разбирай, нападали трохи от бисквити, които съм хрупала докато се взирам в екрана, пепел от цигари и други прекрасни, дребни боклучета. Със сигурност обаче не е като подреждане, прибиране и чистене след натурални хартийки. Знаете за какво говоря, нали? :) Така и не се престраших да ви покажа снимка какъв хаос цари в дома след подобно упражнение. Дори не мога да го нарека артистичен.

Разбирам, че може и да ви е скучно, когато публикувам дигитален скрап (чувствам се малко като предателка, но съвсем малко, направо едва уловимо ), но...това е положението. :)))

От почивката в България миналата година имам повече от 700 снимки на компа. Една голяма част от тях са повтаряеми разбира се. Например: облак щракнат 15 пъти с лек наклон. Чудно какво съм си мислила, като съм го правила. Всъщност знам какво съм си мислила, но ще ви го спестя. :) Както и да е. Имам една много, много любима снимка обаче и тя е на Габи, и Владко (племенника) на плажа в Созопол.

Ако, някой разпознае собственият си мъж в кадъра да свирка! :)

Както вече споменах, освен шопа се сприятелявам на ново и с лайтрума. На ново, понеже го имам повече от година, но така и не му свикнах. Сега е друга бира. Прекрасна програма, която тепърва мисля да опознавам. Харесва ми, че бързо може да променяш цветовете, тоновете и понякога с едно кликване дори цялата снимка става различна ( за протокола, това с едното кликване, се оказа по-трудно отколкото звучи:).

Някакси съвсем нормално беше да  ги "набутам" в рамка диванетата и може би някога, някой прекрасен ден, ще направя фото книга със снимките от България (не с всичките 700 :). Някога..., но не сега, или поне не в близко бъдеще. :)

Фотошоп елементите са безплатни от този блог: http://belscrap.blogspot.co.uk/ и съм просто влюбена във всички сетове на тази дама. ♥♥♥ Освен, че са прекрасни са и безплатни. :) Имах идеята да следвам един от скечовете на Дамаянти за предизвикателството, което е пуснала в блога си, но както виждате само с намерение съм останала. Ако, някой все пак успее да познае, кой скеч исках да следвам, да казва веднага!

Другата седмица съм на 3 дневно пътешествие до Единбург. Без мъж и без дете. Заредих батерията на фотоапарата, нагласих билетите така, че да имам поне един ден на разположение за обиколко и снимки, та очаквайте включване...евентуално :) За тази вечер, баста!

п.с. Новият блогер е страхотен! Много по-добре от преди. ♥

Happy Life

Задобрявам :)




Използваният кит е Hand-made by emeto designs

Баба и внуче готвят

Продължавам с дигитален скрап. :) Всъщност се забавлявам много. Особено с тази картинка. Много мило - баба и внуче. ♥♥♥




"Бурканите" за мама бяха достатъчно, но бабата била дърта. О.О А, сега де! :)

п.с. Елементите са сбирщайн от различни китове, безплатни и платени.

Малко дигитален скрап :)

Нова страст се заформи последните два дена. Сън не ме лови, добре че сме почивни дни заради Великден. :)

След като снежните ми човеци почти бяха почнали да се топят, реших че е време да си сменя хедъра на блога. Да обаче да си намериш нещо по вкуса, че и без пари си е почти невъзможно. Реших да си сваля фотошопа и да се пробвам сама. Добре, че беше Нели (Лагуна) да ми помогне на скайпа с няколко бързи урока, като как кое местя и къде. Не ме питайте, колко хиляди глупави въпроса й зададох за една минута. :) Не съм сигурна, че този хедър в момента отговаря на блога ми и сигурно ще си направя нов.

Мама да не остане на зад и тя каза, че иска за нейният блог. :) Направих и един с чушки, домати, готварска шапка дори... Присъдата беше: "Няма достатъчно зарзават". о.О Хайде почвай на ново. Още не го е видяла и не знам дори дали ще го хареса, но пък аз останах доволна от себе си, и реших да го покажа.




Всъщност, дори не съм сигурна дали мога да го покажа в блога си. Макар 90% от елементите да са "свободна консумация" събирани от един руски сайт без упоменати автори, доколкото разбирам дигиталните фрибита са само за лична употреба и не се разпространяват. Хм...някой запознат да ми обясни, ако може, тъй като това е доста различно от авторското право с картичките от истинска хартия. И през ум не ми е минало разбира се, да кажа че някой кит който съм ползвала е мой, но все си мисля, че трябва да е в рамките на нормалното да споделя, ако искам, в блога си какво съм направила. М?

За моят хедър използвах този безплатен кит на WeeFaerie, а за на мама, както казах, сбирщайн. :)

п.с. Ако, мойта скъпа майка реши, че на този бурканите са му малко, е free to good home :) Само ще махна надписа и ще сложа друг по желание.

Пролетна Тилда

Дълбоките ми уважения към вас, последователи, приятели и случайно преминаващи, но мисля да ви пусна снимките и да изчезна да: пиша домашни, да ходя на карате, да си подредя къщата и ако остане време да се наспя. Както сигурно сте се досетили, напоследък 24 часа не са ми достатъчни, да не говорим че почти никакво такова нямам за хобито. Интересно обаче, че намирам време да напазарувам онлайн поредната прелестна колекция хартии и топери в случая тази пролетна Тилда. ♥♥♥




Картичката трбваше да направя днес в "обедната почивка" много, много на бързо. Добре че я обмислях в главата си от няколко дена, та ми отне приблизително час да нарежа и залепя елементите, разбирай от бързите. :) Вече е при поръчителя си дори.




Дватата тефтера правих преди сигурно повече от две седмици. Беше много дълга нощ. :) Снимките ми не са идеални, но нямам време (нито нерви) да правя нови евентуално по-добри. Тези цветове се оказаха трудна работа за снимане.







Изчезнах....

Запечатано с любов по Коледа

Никога не се съмнявайте във виртуалното приятелство, което в един момент може да стане по-персонално. Някой ден пощальонът ще почука на вратата за Коледа, за да ви донесе не просто домашно приготвени, невероятно вкусни, орехово-канелени кифлички от другият край на Европа. Ще ви донесе спомен, който ще пазите за дълго в сърцето си!

Благодаря, Ирма! ♥♥♥

Happy Holidays

Нямам картичка, ни тефтерче, ни дори един малък невзрачен таг да ви покажа, но пък искам да Ви пожелая весели празници и да посрещнете новата 2012 в приятна компания и храна! :) От сега предупреждавам, че ще се сблъскате в стена от текст! Напуснете преди да се нараните сериозно! :)




Днешният, вече вчерашен ако трябва да съм точна, ден беше абсолютно...хм...крейзи, да го нарека. Всъщност си започна съвсем нормално. Нямах дори планове за него. Последен ден на детето в училище за тази година, последен половин ден пълно спокойствие за мен в следващите две седмици. Да, да ама не! Замъкнах рано, рано Тараторчо да се учи, на бегом се прибрах и залепих на компа. Бърз поглед над форумите, фейсбук, цигарка, кафенце, вече съм напълно будна, значи е време да си отворя гугъл ридъра и да прегледам кой, къде, какво, и защо е публикувал. So far so good. Една блогърка, от тези които следя, скоро "заряза" картичките и започна да снима - по-точно още се учи. Ядосваше се на днешният си кадър и как е забравила да си оправи настройките от предишният път, та всичките и нови снимки са с грешен бял баланс. За части от секундата се сещам, как преди година когато купих моят DSLR имах същите терзания. Спомних си как четях по цели нощи за фотография, как на следващият ден снимах и се ядосвах, че нищо не се получава. И сега не е по-различно, с тази разлика, че вече не чета и снимам изключително рядко, предимно за тук. Отдавна си го избих от главата, че фотограф от мен ще стане, а и не съм сигурна дали ми се иска. Както и да е. Прегледах блоговете и (вече знам, че е заради по-горната блогърка), изпитах някакво огромно желание да снимам. Времето на вън мрачно, но пък приятно - лек вятър, няма дъжд, 11 градуса, по нищо не прилича на Коледа. Да снимам, да снимам, какво да снимам?! Питам Фейса. Един вика сняг - сняг, сняг ама няма. Друг вика вятър - вятър, вятър ама и вятър чак толкова няма. Трети каза кучето - кучето ама то спи. Спи, все едно съм му дала 3 лексотана и билков чай, че не е и къпан. Мама каза курабийки. Е, курабийки, курабийки, но освен да ги купя, няма начин да ги забъркам. Ще се ходи до магазина- решено. Тъй и тъй ще се излиза, чакай да видя кумата к'ви ги върши.

Пиша на скайпа.

- Ко прайш?
- Ми, мотам се, ко да прая. - отгоравя

Викам хубаво, слагай кафето идвам да се мотаме двете. А, не, тя да дойдела. Абе, дето ще си ходим по къщите, гледай ко приятно време, дай да се разходим с кръщелника Алекс (на година и половина) за половин час. Хем и аз може да снимам нещо по пътя.



Награбих аз де що имам екуипмънт от къщи - фотоапарат, втори обектив, статив, рефлектор (на за к'во ми беше, то няма слънце грам, аз рефлектор мъкна), но си казах "тя ще е с количката, ще мушкам в кошницата. Срещаме се на половината път. Допълнително съм се натоварила с две "пластмасови" кафета, вода и курабийки (!) от магазина (минах пътьом). Гледам кумата с Алекс на ръце, количка - йок. Да походел, що да го вози. Е, да ходи ама го носи, защото той пък кисел, кисел, като лимон беше.

Тръгнахме полека към касъл граунд. Имаме си замък тук с голям обществен парк към него на 10 минути пеша от дома. Сетила съм се за едни чудесни бързейчета, които бях видяла преди време, там ще ги мъкна да снимам. Всичко беше добре. Лаф, смях, рев (Алекс), почивки от време на време, крачим бодро към мястото за снимки, а то си е баш далечко и на вътре в гората. Снимах, снимах, отснимах си. Дори направих няколко кадъра на бързеите от които съм доволна (почти както си ги представях...почти). Така се бяхме улисали в приказки и разходки, че вече сериозно сме се намърдали в пушанаците. Хем си има алеи, дори и хора се срещат често, които си разхождат кучетата или себе си. :) Стана време да се връщаме. Излязохме в 11 и 30 вече е 1 и половина. Алекс трябва да спи, аз да се прибирам, че детето ще свърши училище, стига сме се разхождали. И тук вече нещата се объркаха. Две блондинки по природа, нищо че сме замаскирани с черна боя.




Знаем, че има кратък път, който отвежда почти на входа на парка. Да се връщаме обратно е поне два пъти по-дълго. Стигаме един кръстопът обаче с две - три алеи и една - две отъпкани пътеки в тревата. Хващаме тая, която ни се струва най-логична да води на вън. Алекс вече крайно уморен не иска и една крачка да направи. Юлия го мята на раменете, че е по-лесно да го носи. Пъхтим двете по един баири и се възхищаваме на природата, хубавите пейки навсякъде, гледката към морето и крачим. Крачим, крачим, колкото повече крачим, токлова повече си даваме сметка, че не крачим във вярната посока. Но, вече сме минали толкова път, че дори не ни се връща на зад. Просто следваме главната алея, или поне така си мислим. В един момент вече не сме толкова приказливи, нито възхитени от природата. Всичко което искаме е да стигнем до място, което ни е познато. Не знайно как се озоваваме на (според мен) най-високата точка/връх в парка. Открива се невероятна гледка и двете се съгласяваме, че макар и да сме объркали си заслужаваше да се види. Аз, обаче нямам сили да разпъвам статив или да си играя с настройките. Вадя за няколко бързи снап-шота и мушкам апарата обратно в торбата.




Алеята започва да се спуска, това се предполага, че е добър знак. Е, да ама не съвсем, както се оказа. Просто завива на обратно и ни връща директно на най-високата точка. Е, като направихме три пъти упражнението (Алекс вече спи на раменете на Юлия, на която пък капачките и се желираха), гледката вече не ни впечатляваше толкова, дори започнахме да мислим, че не си и заслужава. :D Давай да се връщаме, по целият път по който дойдохме викам. Аууууууу Юлия я втресе. Толкова път, по-добре да намерим краткият. Да го намерим, нямам против, ама нали това опитваме, нещо не ни се получава. Тръгваме обратно, следваме пак уж само асфалта. Пак стигаме кръстопът. А, стига бе! Чудим се пак на ляво на дясно на горе или на сигурно. Разума надделя тоя път, заложихме на сигурното макар и по-дълго. Часът вече минава 2 и половина. Даже за цигара не сме спирали, само искаме да се приберем по къщите си. Крачим, крачи, хоп в ляво една отъпкана пътечка в шубраците. Мислим, мислим, че щом е отъпкана сигурно води по-бързо до главната алея - няма начин логиката е желязна! Отъпкани ни главите на нас. Нагазваме яко в тревата, кал до уши (детето още спи обаче на раменете) и вървим в индийска нишка, или индианска беше, не че има значение. :) Храстите стават все повече, пътечката все по-кална, стръмна на долу и тясна, ние обаче вървим. 15 минути по-късно, следите изчезват безследно в храсталака, през който ако надникнем, не е ясно дали няма да паднем от канарата. Айде обратно. Тагъдък, тагъдък като ни е малко алъка да са ни здрави краката и ръцете, щото все пак с багаж сме. Почти еднакво тежък и за двете. :) Часът вече е 3 без 5. Излязохме пак на познато - стигнахме бързеите. Викам, тоя път никакви отклонения от джипиеса, че няма кой да ми прибере детето от училище. Туй което все още не осъзнава малката ми главица, е че има оптимистичен минумум 45 минути бързо ходене до дома, а детето свършва след 20 минути. И телефон нямаме с нас да се обадя на Вал да ходи да прибира. :) Idiots.




Стигнахме правилният път в крайна сметка. Някъде по средата зарязах Юлия и Алекс, защото времето напредваше ужасно и на Габ учителката, и без друго само ме "яде" за закъснения. С последни сили се домъквам до едно, по точно единственото, заведение в началото на парка. Потна, морна, кална до уши влизам и се моля моята позната да е на работа, че да ползвам телефона. Звъня на пожар на Вал да ходи за Тараторчо. Часът вече в 3 и 35. Десет минути от как е ударил звънеца. Вал спи. Айде бе, кое време е че спиш?! Тегли ми една **** (ама от милите :) и трясва телефона. 15 минути по-късно вече съм в дома на топло, с мускулна треска на ръце, крака, гръб, рамо и уши. Пия кафе, пуша блажено и се хиля като идиот. И сега се хиля. Боже, какъв ден! За наказание после трябваше да отида и до китайският за храна. По-добре от колкото да готвя. :)

Извода от историята е: Мама знае най-добре! Да си бях седяла в дома да си снимам курабийките! :)




Аз пак ги снимах, но късно през ноща. Дори изненадващо си харесвам снимките на стайно осветление. Е, не са шедьоври, но стават да ви почерпя виртуално и да ви пожелая ВЕСЕЛА КОЛЕДА!